„За Кобрата и Ада“ е коментар на Петьо П. Блъсков в Труд. Публикуваме го без намеса.
Преди 39 години в софийския квартал „Младост“ се ражда момче.
Момче, на което животът е отредил велики неща. Семейството му е скромно; на 12 години остава без майка. Таткото е спортист и убеден патриот, прославял България многократно. Спортната му кариера обаче приключва в края социализма.
Човекът кара автобус и такси, за да изхранва петте си деца. Трудно свързват двата края, малкият не се справя добре в училище. Бащата се опитва да запише детето си на тренировки, но в спортните клубове не го искат – тежи едва 40 кг, дрехите висят по слабото му тяло. Таткото не се отказва. Разчиства малкото мазе на панелния блок в „Младост“ 2 и започва да го тренира сам.
Успехите идват. Републикански, балкански, европейски и световни титли. Българското знаме се вее гордо над целия свят заради младия спортист. Медал след медал, титла след титла, безброй удари, никакво признание в родината.
За повече от 15 години блестяща спортна кариера заплатата на младия мъж нараства от 500 лв. на 800 лв. Когато успее да си я получи цялата. Тренира в мухлясала зала, набавя екипировката си сам, търпи всякакви лишения в живота си.
В един момент му писва и решава да приеме едно от многото предложения, които има от чужди държави и клубове. Заминава за Германия. За 7 години там достига абсолютния връх в професионалния спорт. Връх, който никой българин не е достигал.
Многократно му предлагат милиони евро, ако вземе германско гражданство, за да може да се състезава освен за клуба си и за федералната република. Той отказва. Всеки път. Никога не пропуска да каже, че е българин и се гордее с това.
Та това момче, вече мъж, отстъпи на съперника си в мач за световната титла, гледан от милиони по цялата планета. Той получи признанието, което винаги е заслужавал, но не от сънародниците си. От света.
В родината му смятат, че „се държал като Бай Ганьо“, „не паднал достойно“, „лигавил се“, „хилил се тъпо“, „не си заслужавали трите лева да го гледаме тоя“. Историята на живота му…
Затова, мили мои, пред казана на българите в Ада няма дявол. Няма нужда.
